Широчина на хоризонтите и дълбочина на мисълта. Ето кое става все по-малко за хората от нашата съвременност. Ние сме измъчени в тия затвори на съвременната условност. Тя ни души бавно, но настойчиво и сигурно. Както външният живот на човека днес се урежда в една задушаваща пространствена оскъдица — в небостъргачи, които пречат на окото да се къпе в свободата на просторите, така и вътрешният живот е стеснен в килийките на личността — настървен, жаден за емоции и силни опияняващи усещания, без озона на духовните простори, които обновяват съзнанието и връщат човека към забравения смисъл на неговото съществуване.
Много са пътищата, които биха ни довели до изворите на световната красота и хармония. Един мислител може да се докосне до нея по пътищата на своето прозрение, един съзерцател може да ги види в трепета на своя екстаз, но най-достъпният от всички и най-благословен път това е общуването с тая красота, непосредственото й вдишване през ноздрите на нашия живот, през очите ни, сърцето ни и нашия дух. Ние можем да прозрем световния разум и съвършенство в удивителната красота и целесъобразност на природата, в постоянството на законите, които направляват живота, в чудото на малкото зърно, посято в почвата, в което е скрита многосложността на живота. Това е леснодостъпно, просто и сърдечно опознаване. То е все едно да отвори човек широко прозорците на своята душна стая и да остави свободно да нахлуе пресният животворен въздух на планината.
Познаваме ли ние дните, които прелитат като стрели? Познаваме ли нощите, които ни покриват със своята наситена с вълшебство тишина? Колко пъти сме заставали лице срещу лице с вечността, чиято история е написана в безмълвния вървеж на съзвездията, за да чуем нейното нашепване вътре в нас — оная неказана от никого думица, която разцъфтява в душата ни и огрява всички мрачни ъгли на нашия живот?
Ние преживяваме почти целия си живот затворени в ямата на нашия личен живот и угнетяващ бит, без да сме имали нито веднъж възможността да погледнем навън, да видим къде сме, къде отиваме и каква част от космоса съставлява планетата, на която сме кацнали и за която нищо не бихме узнали, ако не бяха прозорливите и гениални умове на великите астрономи. Ние приличаме в такъв случай на пътник, който се носи с влак през чудна планинска местност, осеяна с гори, ароматни поляни, декорирани със сияещи снежни върхове, с блеснали езера, но пътник, заспал в дъното на душния вагон, без да е отворил нито веднъж прозореца и без да е зърнал нито кътче от тая красота.
Какъв поглед, какви познания и идеи може да има такъв човек за действителността извън железопътния вагон? Няма ли неговата „реалност" да се заключава в тая душна обстановка, зад спуснатите завеси, всред дима и грижата за прехраната и съня? И каква огромна разлика в преживяванията и познанията за планината между тоя пътник и един планинар, който е живял с живота на планината, дишал е нейния въздух и е слушал бурите й в късния час на нощта. Няма ли те да имат съвсем чужди и непримирими възгледи за едно и също нещо? Такава е и разликата между хората на земята, които живеят в съвършено различни обстановки на своя духовен живот. Едните, които прекарват цялото си съществувание в душния вагон на личното си битие, захласнати в дребните грижи на катадневността, и другите, които са разтворили прозорците на своя живот и са отправили мисъл към висините.
Погледнете живота, лицата и постъпките на ония хора, които са прекарали по голямата част от живота си в изучаване и съзерцаване на небето. Колкото някои от тях и да са затворени по темперамент, все пак в тях има светлина и нещо друго, което ги отличава от останалите хора.